Началото на нашата история

Брой мнения : 1 Join date : 21.03.2012

В красивия мъглив Лондон всеки бърза за някъде. Всяка секунда е ценна и времето е пари, но какво ще стане, ако попаднем в един свят, където времето не е от значение … защо не попитаме Алиса?

Брой мнения : 27 Join date : 18.03.2012

Здравейте, моето име е Алиса Кингсли. Живея в Лондон от 19 години и чак днес осъзнах, че света е повече от това, което виждаме.
Вярвате ли, че сънищата стават реалност, че гъсениците са сини, а котките се усмихват … че зайците носят жилетка и джобен часовник? Аз не вярвах. Но днес видях неща, за които само бях чела.
Едно ще ви кажа – Внимавайте със заешките дупки! Изглеждат така тесни и плитки, но е така, защото си затваряме очите за истината. В една такава дупка аз намерих всичкото красиво вълшебство, което някога си бях представяла, но прекалено късно осъзнах, че там долу е скрит и всичкия ужас, от който някога съм се страхувала.
Пред погледа ми се разкриха бездънни езера, в които плуваха най-красивите русалки, необятни цветни поляни, където се намираха онези малки, красиви, съвършени същества, които ние наричаме феи. Само спомена за това място ме караше да не желая никога да го напусна, но всичко беше само за този спомен. Това, което видях по-късно, накара кръвта ми да замръзне. Целият този подземен Рай беше защитен от огромна светлозелена планина, но така изглеждаше само от тази й страна. Разказаха ми, че от другата страна планината изглеждала мрачна и зловеща, като била най-лошото място, където можеш да попаднеш, но защо бях така глупава … защо толкова много исках да се убедя със собствените си очи?
И макар, че не бях послушала съвета му, не можех да забравя за онова същество, които всички наричаха „Бранителя на бялата кралица”. Изглеждаше така могъщ, дори караше кожата ми да настръхне от страхопочитание, но щом видях очите му от близо, усетих само любов.
Всички сме имали сънища с облачета от розов захарен памук и дъжд от желирано бонбони, както сме имали и зловещи кошмари, но дори когато се ощипах и се молех да се събудя, ужаса не свърши. Дори сега не мога да спра да си го представям … та той беше човек. Защо лицето му изглеждаше по този начин? Защо зъбите му бяха така остри? Защо тази гъста червена течност се стичаше по устните му? И колкото и страшно да звучеше това, не беше най-лошото, което видях.
Нещото, което ме накара да се почувствам така, сякаш съм се изправила срещу смъртта, бяха големите му човешки очи … сини човешки очи. Бях сигурна, че виждам вълк, макар и да изглеждаше напълно нереален. Сякаш беше висок около 2 метра, а седеше спокойно на четирите си крака. Козината му беше черна, по-тъмна от нощно небе, но някак си и по-привлекателна. Караше те да желаеш да я докоснеш, но самата мисъл, че това е невъзможно ме ужаси и накара да побягна.
Тичах като малко дете, без да поглеждам назад и отново не послушах чуждите съвети. Озовах се в гората, която изглеждаше още по-страшна отвътре. Бягах между дърветата, но каквото и да правех, отново излизах от тъмната страна на подземния свят … защо не можех да изляза от другата? Дори не бях забелязала, че дърветата се местиха и ме караха да се въртя в кръг, докато корените на едно от тях не излезе от земята и не се уви около крака ми. Усетих как тялото ми се срути на земята и това беше последното, което усетих.
Душата ми сякаш се отдели от тялото ми и можех да се гледам от високо. От главата ми бликаха алени реки, които попиваха в рохката почва, но това не ме уплаши … сякаш чак сега осъзнах, че това е просто сън. Премигах няколко пъти и изведнъж спрях да виждам мрачната гора, а пред погледа ми се откри изрисувания със звезди таван на стаята ми.
Изправих се изплашено в седнало положение и цъкнах нощната си лампа, като започнах притеснено да се опипвам. Раната на главата я нямаше и единствено тялото ми се беше обляло в пот, а сърцето ми биеше лудо.
Чувствах как главата ми щеше да се пръсне от болка, като в нея отекваше силният глас на някоя позната жена. Помнех я така добре, сякаш не я виждах за пръв път, но нещо просто ми се губеше … не спирах да мисля за дългите й черни коси, за красивото й нежно лице. Беше така красива и изящна, но всеки път, щом проговореше, чувствах как ме побиваха ледени тръпки. Говореше заповедно на всеки и се отнасяше отвратително, а това … това ми напомняше за един много стар сън, където боядисвах розите с червена боя, но това беше лудост … всичко беше напълно объркано.
Какво ми ставаше … има полудявах? Липсваше ми баща ми! Той винаги ми казваше, че дъската ми хлопа, че съм напълно луда, но всеки велик човек е такъв. Но той не беше тук, за да ме успокои …
Бях свикнала с този толкова странен сън, но защо изведнъж се промени? Защо стана толкова мрачен и зловещ? Дали вече щях да ходя спокойно в градината, като знаех, че точно там беше тази така изкушаваща ме дупка? И кой щеше да отговори на всичките ми въпроси?